Виж Lady's Профил
За лятото, морето и дефиницията за щастливо детство
Това лято посетих Равда. Просто минавах оттам и реших да се отбия. Като дете всяко лято в продължение на 4-5 години родителите ми ме пращаха на лагер тук за 2 седмици. Понякога изкарвах и по две смени на лагера, защото беше весело и все си намирах нови и нови приятели.
Имам спомен, че беше особено престижно да се докопаш до карта за международна смяна – тогава идваха деца и от СССР, Чехия, Полша, Унгария и Източна Германия, с които беше още по-интересно, защото в общи линии българчетата бяхме най-бедни и не бяхме виждали толкова интересни и красиви шарени дрехи, предмети и дрънкулки, каквито носеха чуждите другарчета... Бяхмо като истински туземчета, облечени почти еднакво, защото в магазините ни имаше конфекция от един тип, но в дълга серия. Дори и банските ни бяха почти еднакви.
След това социализмът си отиде и отстъпи мястото си на глада, опашките и празните магазини... Сега като се замисля, лагерите не са били особено приятно изживяване за мен тогава, поне не винаги и то най-вече заради соц порядките и храната. За подрастващи на възраст между 8 и 13 години храната беше крайно недостатъчна и с ниско качество. Тогава важеше общоприетият принцип, че е голяма привилегия да работиш като готвач в стол, защото си крадваш от най-хубавите продукти, а ако остане нещо – тогава се готви. Порциите бяха толкова малки, че се налагаше да се дохранваме със собствени пари.
Тогава ходех на лагер със суми от порядъка на 8-10 лева за 2 седмици. Ако съумеех да не ги изхарча за дъвки Турбо и шарени ластици за косата, ми стигаха колкото да ям по 1 сладолед на ден и да си купя пакет сол и бутилка оцет. Това беше широко разпространено. Защото крадяхме хляб от стола – слагахме филиите в късите гащи и ги покривахме с тениските, а после в стаята си ги гарнирахме със сол и оцет. Някои баровци имаха повече пари и си доставяха и бутилка олио. Така си правеха най-вкусната циганска баница на света. А иначе съм чувала и истории за това как се бяга от лагера през дупка в оградата и се крадат плодове от близката овощна градина. Дори един приятел скоро ми сподели, че е доил коза в съседната на лагера нива, защото е умирал от глад...
Като оставим на страна храната, може би само още едно-две неща са ми останали като неприятни спомени от лагерите. Едното беше, че бяхме по 8 души в стая, което не че беше зле, но стаите не се заключваха и редовно се прощавах я с пари, я с някоя вещ или дреха. Другото неприятно беше, че не можехме да излизаме от лагера без разрешение от отрядния председател /не съм много сигурна дали това беше терминът/ и ако ти се падне някой киселок или кучка, спокойно можеш да излезеш от лагера, само ако майка ти и баща ти дойдат на свиждане.
Веднъж ми се падна за отряден един много отвеян младок. Пишеше разрешителните за излизане от лагера върху розова тоалетна хартия, от онази, гланцираната, която беше на листове. Пишеше толкова грозно, че никой не можеше да му имитира подписа и почерка. С другите отрядни често правехме фалшификации и то успешни, но с този не ставаше. Но поне беше добряк или по-скоро не го интересуваше какво прави подопечният му отряд, повече се вълнуваше от младите учителки и мед. сестри.
Та като оставим на страна тези неприятни условия, беше голям купон. В общи линии никой не се интересуваше от ходене на плаж, защото и там всичко беше под контрол – печеш се от 9 до 12 ч, къпеш се в морето само когато отрядният се сети и със сигнал от свирка разреши на отряда да влезе за 5 минути във водата. А там брегът беше много каменист и редовно имаше някой с насисен пръст или порязана пета. Така че плажуването не ни беше любимо занимание.
Най-интересно беше времето между следобедната почивка и сигнала за сън – тогава се спортуваше, играеха се игри, криехме се по беседките да си разказваме клюки и да правим сплетни, а вечер, след сигнала за загасяне на лампите, като сомнамбули по пижами се прехвърляхме от стая в стая, за да разказваме истории за вампири и умрели.
В края на смяната винаги имаше сълзи на раздяла и много обещания за писма и нови срещи. Трябва да призная, че от тези години ми останаха някои много ценни приятелства, които поддържам и до днес. След дова, когато училището започваше, в първите учебни дни всички преживявания от лагерите се разказваха с подробности на съучениците, като често пъти се правеха и значителни преувеличения... Но знаехме, че всеки го прави и не се връзвахме много на приказките си.
Всичко това се върна в спомените ми това лято, когато, минавайки през Равда, помолих мъжа ми да отбие в селото, за да видя дали съществува все още лагер Чайка /тогава тайно го наричахме концлагер Чайка/. Очаквах на мястото на лагера да видя няколко хотела или строежи, но за моя изненада разпознах портала с беседката, където стояха навремето дежурните и проверяваха разрешителните за излизане. И беше непокътнато! С тази разлика, че нямаше дежурни на портала. Вмъкнах се вътре и стигнах до плаца, където преди се строявахме по отряди. Нищо не се беше променило. Дори блокчетата със стаите си бяха в същите цветове, вероятно не бяха боядисвани от мое време....
Единствената промяна, която забелязах, беше, че някои стаи имаха нови дограми – модерни. Иначе всичко беше по старому. Завъртях се, като си помислих, че лагерът пустее и сигурно е пред срутване и превръщане в луксозен комплекс. И тогава видях децата – тичаха по бански, мокри, току-що излезли изпод душовете и се кикотеха и гонеха. Тогава разбрах, че тази мизерия все още приютява дечица през лятото. За момент ми стана много мъчно за тези деца – сега сигурно положението е още по-тежко от преди, храната вероятно е още по-лоша, всичко е скъпо... Зачудих се и кой би изпратил детето си да почива при такива условия. Тогава разбрах. Това бяха деца на родители, които вероятно нямат никакви излишни средства и изпращането на детето на лагер, който вероятно излиза по 60-70 лева на седмица е чудесна възможност да зарадват детето си. А децата, които видях там, бяха наистина щастливи – играеха, мокри като пилета, смееха се и дори не ми обърнаха внимание. Спрях ги да ги питам дали са на лагер тук или просто са влезли в двора, за да лудуват. Те ми потвърдиха, че са тук на лагер, пета смяна, че са 3 клас и са от Сливен.
Тогава разбрах и нещо друго – когато си дете, не обръщаш внимание на подробностите. На такива подробности като храна и условия, включени в туристическия пакет. За теб най-важно е, че си далеч от родителите, че си с приятели и че можеш да играеш на воля и да правиш почти всичко, което ти харесва. И като бонус към това е и плажът и морето. Стана ми мъчно за детските години, осъзнах колко щастливо е било детсвото ми, въкреки че нямах плейстейшън, кукла Барби, модерни дрехи и баща ми не караше джип. Защото важните неща не са тези, които се купуват с пари, а са продукт на освободеното съзнание и позитивизма на младостта. Радвам се, че съм имала това детство и че не ми се налага да съм дете в момент като сегашния, когато ценностите са неясни, мъгляви и материални.
И аз съм била в този лагер. Майка се раздели с баща ми още като бях на 2 години. За мен това беше единствената възможност за почивка. Бях много щастлива и благодарна, защото друго не можех да имам. Още повече, че бях слабичка и често боледувах, морето много ми помагаше да се възстановявам от зимата. Само дето много се срамувах, че плащам 2 лева за цялата смяна. Таксата се определяше от доходите на родителите, а майка имаше ниска заплата, баща ми не плащаше издръжка, живеехме под наем. Така че и аз съм мнооооого щастлива, че съм го имала.
Аз също съм била няколко пъти в този лагер като отряден ръководител и си спомням с умиление за прекараните лагерни смени. Жалко е, че условията не са подобрени и се чудя как още не са приватизирани терените.