Bulgaria Inside

Пловдивският хълм (всъщност пловдивчани използват турската дума “тепе”) Бунарджика има международна слава. Ако пътувате в Русия и се представите, че сте от България, като нищо някой по-патриотичен домакин би ви изпял една стара и тъжна съветска песен с много нежна мелодия. В нея се пее за каменния войник Альоша, стоящ на планината в сняг и порой - той с горестно сърце си спомня оловната буря на войната и всички онези паднали момци, които за разлика от него, Альоша, са останали безименни. Планината се намира в България и е всъщност пловдивското тепе Бунарджика.

В действителност тепето е с височина едва 108 метра и е второто по големина в Пловдив. Но на върха му наистина се намира споменатият Альоша. Каменният воин може да се види практически от всяка точка на града. Издигнат е през 50-те години на ХХ век като паметник на всички съветски войници. Прозвището Альоша се появява скоро след построяването му.

Може би галеното име помага новият 11-метров монумент лесно и безболезнено да бъде приет от жителите на Пловдив. Дори днес те се отнасят по-скоро с любов отколкото с ненавист към него. Альоша единодушно е приет като една от емблемите на града. Продължава да бъде по-скоро скъп гост и приятел, отколкото символ на съветското господство.

Все пак в началото на 90-те години на ХХ век един от кметовете на града се опитва да прокара демонтирането на паметника. Това разбунва духовете, започват яростни спорове. Даже се говори, че активисти организирали 24-часова стража на тепето, за да го опазят от опити за посегателство от общинарите. Най-уплашени са жителите на къщите в подножието на хълма - от изказванията, че железобетонната фигура, облицована с гранит, може да бъде свалена само с динамит. През 1996 г. случаят достига до Върховния съд, който постановява, че Альоша е паметник на загиналите през Втората световна война и като такъв е защитен от закона.

На Бунарджика има един доста по-стар и неоспорван паметник, когото Альоша оставя в сянка - този на руския цар Александър II и на войските, освободили Пловдив на 4 януари 1879 г. Намира се на срещуположния край на билото и е издигнат още през 1881 г.

По случай откриването на паметника през 1881 г. започва и залесяването на Бунарджика. По турско време всичките незастроени тепета на Пловдив са били съвсем голи, обрасли само с трева. Дори през първата половина на XX век горните части на Бунарджика и някои от склоновете остават открити. На западния склон например е имало обширни турски гробища, белязани с хиляди от характерните ислямски надгробни каменни стълбове. Постепенно гробищата са разрушени и споменът за турското население на Пловдив е заличен. Една от последните турски махали лежала северно от Бунарджика.

Днес тепето е изцяло покрито с високи дървета, с множество алеи, стълбички и пътеки, бягащи по скалите.

Идеологическите мнения за съветския паметник остават на заден план за тези пловдивчани, които най-често катерят стръмните склонове на Бунарджика. Хълмът привлича с тишината и откъснатостта от градското ежедневие, която никой парк не може да осигури. Към града впрочем се открива замайваща панорамна гледка от площадката на Альоша, прибавила още 6 метра към естествената височина на тепето. Всяка сутрин тук ще намерите спортуващи възрастни хора, а ако дойдете достатъчно рано - около изгрев слънце - ще откриете, че тук се събират пловдивските дъновисти.